Преди 165 години в Панагюрище се ражда Павел Станьов Бобеков – революционер, хилядник, вожд на панагюрските въстаници, председател на Привременното правителство през април 1876 година, редактор на първия български ежедневен вестник.

По повод 165-та годишнина от рождението и 140-та годишнина от смъртта на Павел Бобеков, в Исторически музей - Панагюрище бе изнесена Лектория „Павел Бобеков – познатият и непознатият“. Директорът на музея доц. д-р Атанас Шопов разказа на учениците от училищата в града за живота и делото на именития панагюрец.

Цветя в знак на признателност бяха положени пред паметника на Павел Бобеков.

***

ПАВЕЛ СТАНЬОВ БОБЕКОВ

/26 октомври 1852 година – 29 октомври 1877 година/

Роден в Панагюрище.

Завършва класно училище в родния си град при Найден Попстоянов. През 1864 година продължава образованието си в Роберт колеж в Цариград. След смъртта на баща си продължава своето образование и се записва във Военно-медицинското училище. Запознава се с панагюреца Атанас Шопов и двамата младежи стават редовни сътрудници на български издания, сред които е и списание „Читалище“.

През 1874 година се завръща по молба на майка си в своя роден град, където е избран за главен учител и председател на читалище „Виделина“.

Със своята ерудиция, такт и възпитание спечелва сърцата на учениците си, и на техните родители.

Панагюрските съзаклятници избират Павел Бобеков за председател на възстановения таен революционен комитет. При избухване на Априлското въстание Бобеков е избран за хилядник и за Председател на Привременното правителство. Организира отбраната на града и се бие храбро срещу редовната турска войска. Отхвърля с презрение писмените предложения за капитулация, отправени към него на френски език от турското командване.

След погрома на въстанието успява да стигне до Румъния и участва като доброволец в Сръбско-турската война.

През 1877 година издава заедно с Иван Адженов вестник „Секидневний новинар“. Записва се като доброволец в Руско-турската война и е преводач в щаба на генерал Гурко.

Разболява се тежко от тифус и умира в Търново,  в ръцете на своята майка, изричайки думите: „Умирам, мале, но не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна… Умирам, майко, спокоен и за това, че докрай изпълних дълга си към Отечеството, на което дадох слабите си сили, които му дължех!“

Из „Панагюрска енциклопедия“